Какво нещо са спомените ... Сезон 3 - Нов епизод

Случки, подвизи, изцепки...
Потребителски аватар
skydiver
Парашутист
Парашутист
Мнения: 6325
Регистриран: 17 юни 2009, 00:10
Автомобил/Car: Primera P10
Благодарил (а): 487 пъти
Изпратили благодарности: 367 пъти

Re: Какво нещо са спомените ... Сезон 3 - Епизод 3

Мнениеот skydiver » 11 май 2015, 18:27

ИзображениеИзображениеИзображениеИзображениеИзображениеИзображение
Потребителски аватар
Svetlix
INSANE
Мнения: 4737
Регистриран: 28 мар 2006, 18:38
Автомобил/Car: Almera N15
Благодарил (а): 7 пъти
Изпратили благодарности: 7 пъти
Контакти:

Re: Какво нещо са спомените ... Сезон 3 - Епизод 3

Мнениеот Svetlix » 18 май 2015, 17:13

Утре ако има интерес, не ми мине котка път, или не ме хване безинтернетието, ще има нов епизод. В топ 3 ми е на любимите творения. Дано не Ви разочаровам.
Изображение
N15 SRi, GA16DE (1998)
VW Passat 1.9 TDI AFN (1999)
ex. P10 SLX, CD20 (1993)
Потребителски аватар
Ivanjk
INSANE
Мнения: 2130
Регистриран: 07 юни 2014, 22:24
Автомобил/Car: Qashqai
Град/City: Тел-Авив
Благодарил (а): 294 пъти
Изпратили благодарности: 312 пъти

Re: Какво нещо са спомените ... Сезон 3 - Епизод 3

Мнениеот Ivanjk » 18 май 2015, 23:18

Svetlix написа:...............................
................ Дано не Ви разочаровам.

Просто си пиши и да не ти идват такива помисли! :thumbs up:
Qashqai 1.6i 2013 ex
NV-200 1.5dci 2014
Qashqai 1.6 dci CVT 2017
Потребителски аватар
Svetlix
INSANE
Мнения: 4737
Регистриран: 28 мар 2006, 18:38
Автомобил/Car: Almera N15
Благодарил (а): 7 пъти
Изпратили благодарности: 7 пъти
Контакти:

Re: Какво нещо са спомените ... Сезон 3 - Епизод 4

Мнениеот Svetlix » 19 май 2015, 20:24

Nissan club България представя ...

"Какво нещо са спомените"

Сезон 3, Епизод – 4: Най-щастливият човек на света

Юни 2008

Петък вечер ….
Традиционно в последните ми часове на работния ден, се чудя на къде да се запилея. Тази вечер имах нужда да се изолирам от всичко и всички. Исках да отида на място, където няма шум, няма чалга, няма досадници и да правя каквото чувствам за приятно. Всички тези мисли бяха разсеяни за миг от звънящия до мен телефон – да,предстоеше любимия ми телефонен разговор! Той се състои точно от 2 срички – „Ти си!“.От тук вече изцяло от мен зависеше, кога ще си тръгна. Това означаваше, че ако съм достатъчно бърз с дневното приключване, след около 40 мин ще видя вратата на службата от външната страна.
Ето че дойде точния момент – 18:40 часа. Направо разцепих секундата. Охраната с усмивка ме изпраща да си ходя. Когато нещо се оплеска и го държа до посред нощ не се усмихва така, но това е риска на професията. Важното е, че точно днес всичко мина перфектно. Вървейки пеш към вкъщи вече си разпределях времето за вечерта. В 18:55 часа ще съм си вкъщи, после 10 мин да се преоблека, още 30 мин за семейна вечеря … не! Реших го! Тази вечер ще си захвърля телефоните, качвам се на Мери и отпрашвам в неизвестна посока. Не съм решил още на къде, но съм решил, че ще го направя. Отправих се директно към гаража. Там ме чакаше Мери. С отварянето на гаража и усмивката ми стигна до ушите. Още не съм и се нарадвал. Колата, която ме кара да потръпвам всеки път като видя. Малкото лъскаво черно бижу бе с перфектен външен вид, чиста, чакаща своя рицар, да я накара да побегне, като расов жребец. Е в случая аз не съм рицар, колата не е бял кон, но пак ще се случи същото с нея.
Сложих в багажника най-важните неща – палатка, скара и полупразното чувалче с дървени въглища. Изкарах Мери от гаража и я закарах на паркинга пред нас. Тъпите ни любопитни клюкарки пред блока, естествено успяха качествено да ме обсъдят. Много чудно им беше, от къде пари за съвсем нова кола, как всеки ден съм с различен костюм и различна риза …. Някакви такива неща. Това че нито едното е вярно, нито другото – май само аз го знаех. Подминах ги като експресен влак - малка гара. Знам, че появата ми вечер за тях си е живо събитие и че им давам теми за разговор поне до края на вечерта. Звучи грозно и нелогично, но много обичах турските сериали и да работя до късно. Заради тези две неща, в 90% от случаите не се засичам с клюкарките пред блока, когато се прибирам.Тази вечер още повече ги зарадвах с излизането от входа 5 минути по-късно. Бях сменил елегантния черен костюм с тъмно син анцуг и тениска на Nissan club България. Колата ми бе паркирана точно зад гърба на пейката, на която се бяха наредили, като аптекарски шишета. Явно не бяха обърнали внимание, че прозореца ми е спуснат и докато си слагах колана чух, че ме споменават нещо. Това ме накара да се усмихна. Дали бях намислил нещо? О да! Запалих колата, вкарах задна скорост, дадох газ до ламарината и пуснах рязко съединителя. Мери завъртя гуми и всичкият прахоляк от паркинга полетя към пейката. Такъв гъст облак от пепел се вдигна, че чак не се виждаха. Да, това ме направи щастлив. Усмихнах се и казах „Съжалявам, не беше нарочно!“. Милиони пъти съм им казвал, че не желая да си чувам името от тях и че моя личен живот, не е тяхна работа. Нека сега си седят на „чист въздух“ и да си „бистрят новините“.
Времето беше страхотно! Пътувах към изхода на Плевен, в посока Русе. Ходеше ми се някъде … по възможност с хубава гледка. Естествено да има възможност и за барбекю. Бях доста гладен и бе хубаво да е на близо. Тогава се сетих за едно уникално място, на което като застана и винаги си казвам „Господи, какво нещо е природата“. Настъпих газта до ламарината и се отправих в посока град Никопол. От там щях да мина за село Сомовит. Всеки се чуди какво има там? Трудно е да се опише, трябва просто да се види. За мен това е най-красивото място в българското поречие на река Дунав. Мястото се намира на един хълм над селото. Гледката от там е почти на 360 градуса.
Пътят до град Никопол е перфектен. Настилката е идеално гладка и пътят позволява сравнително високи скорости. Само в селата го давах по-кротко, защото дебнат ченгета. Сравнително скоро ме бяха спирали в село Даебово. Исках да кажа Дебово :D След около половин час бях на точно място – точно над село Сомовит. Река Дунав по това време бе доста пълноводна.

Изображение

Част от островите там бяха под вода.

Изображение

В комбинация с настъпващия залез, направо загубвах говор и картина. Извадих си одеялото, скарата, карначетата, направих си салата … но през цялото време погледа ми бе към реката. От тук се виждаше всичко. От град Турну Мъгуреле до Джувъръщ и река Олт, която лъкатуши между тях.

Изображение

Изображение

Зеленината около Дунава, създаваше усещане, че не съм край Дунав, а нейде в Амазония.
Не след дълго, вечерята ми бе готова. Хапнах си както пише по дебелите книги, беше невероятно вкусно. Чак се изненадах от майсторлъка си. Сега единственото от което имах нужда е малко музика, чаша уиски, кока-кола и кашу. Колкото и да ме мързеше, отидох до колата и извадих всичко това от голямата чанта, която носех. Седнах обратно на одеялото. Забих поглед към Румънско и изпуснах дълбока въздишка. Какво мога да искам повече? На телефонът ми, от който слушам музика пишеше “offline”, знам че съм свършил работа за тази седмица, сред природата съм, без никой да ме притеснява.
Посегнах да си отворя бутилката със скоч. Беше от любимия ми – Passport scotch. Докато си наливах в чашата ми направи впечатление, че на бутилката пише нещо на ръка. Беше почнало да се смрачава. Докопах фенера си и прочетох надписа „За Svetlix – най-щастливият човек на света“. Под написаното имаше и подпис. Чак тогава схванах коя бутилка съм докопал в бързината.

Някога през 2006 г.
Телефонът ми звъни. В просъницата си поглеждам – часът е около 1:30 през нощта. Притесних се да не се е случило нещо лошо на някого. Беше непознат номер.
Аз: Ало
Непознат човек: Здравей! От твои колеги имам този номер. Ти трябва да си Светльо?
Аз: Аз съм да.
Непознат човек: Имам един компютър, на който имам много важна информация. От гръмотевичната буря изгоря. Можеш ли да удариш едно рамо?
Аз: Ами утре няма да е, нека е вдруги ден, че съм доста зает.
Непознат човек: Ооо не! Най-късно утре след обяд трябва да имам информацията на него. Плащам си повече от добре. Каквото струва, давам по 2! Трябва ми само една единствена папка!
Аз: Ами аз съм на работа от 8 до 20 часа. Донеси ми го в 6:00 на Окръжна болница, точно преди кръстовището с Военна болница.
Непознат човек: Добре! Аз ще съм с бялоАуди А4 – комби.
….
Точно в 5:55 часа бях на мястото на срещата. Беше някакво момче на моята възраст. Сподели, че дипломната му работа е вътре и днес трябва да я предава. Знаех, че при такива инциденти, нещата са доста на кантар и не му обещах абсолютно нищо. Казах му само, че до час-два ще му дам някакъв отговор. Идеята беше ако аз не мога да му помогна, да го насоча към правилния човек. Знаех, че ако аз не му помогна, той няма как да разполага с инфото си до следобеда.
Занесох компа вкъщи. Отворих го и вътре наистина беше страшно. Била е някаква супер яка машина за хиляди левове. Токовият удар обаче е бил толкова силен, че всичко беше почерняло. Свалих твърдия диск, боднах го на моята машина. Усещах го, че от време на време се опитва да тръгне. С малко повече играчка иуспях да го подкарам!Оказа се, че е оцелял и имах достъп до всичката му информация. Не тръгваше от всеки път, но в първия момент, в който го подкарах свалих всичкото инфо от него. Звъннах на момчето по телефона.
Аз: Една добра и една лоша новина!
Непознат човек: Първо лошата!
Аз: От този компютър нищо не става. След токовия удар всичко се е опекло.
Непознат човек: А каква може да е добрата тогава? Прецакан съм.
Аз: Добрата новина е, че мога да ти преточа инфото и да ти го донеса на DVD след около час на центъра.
Непознат човек: Супер! Невероятен си! Ще си платя колкото кажеш! Иначе майната му на компютъра!
Аз: Ей искам нещо символично, не бих се възползвал от това, че си труден момент, за нещо толкова лесно. Аз съм професионалист, а това което направих е елементарно.
Непознат човек: Но аз държа …
Аз: Айде ще се чуем по-късно.
……..
Срещнахме се след час с момчето, точно пред службата ми. Момчето беше адски развълнувано. Направо сияеше от щастие. Преди да ми донесе компютъра, никога не сме се виждали, но той така ме прегърна, все едно кой знай какво съм направил. А на мен така ми се спеше, че едвам гледах. Не знаех какво точно става. Даде ми парички, а аз не щях да взема цялата сума. Просто не бе честно, но той държеше.
Аз: Човек, това са много пари.
Непознат човек: Добре, кажи от какво имаш нужда? Някъде да ударим рамо. Имам доста връзки навсякъде.
Аз: Аз съм щастлив човек, имам си всичко.
Непознат човек: За първи път чувам някой да го казва! Обикновено всички се оплакват и искат какво ли не и то без да заслужават.
Аз: Не и аз. От както съм в тази фирма изкарвам достатъчно, както виждаш и частно си изкарвам по някой лев, нямам нерви, имам най-прекрасния шеф на света, имам най-страхотните колеги и приятели.Имам приятелка, която обожавам …
Непознат човек: Наистина съм изумен! Бъди все така!
………
2-3 дни по-късно получих пратка в офиса. Донесе я някакво непознато момче и търсеше лично мен. Отворих я и вътре имаше бутилка скоч, кутия с бонбони и кафе. Всички бяха надписани с някакви послания. Много оригинално и наистина хубав жест! Докато се огледам, момчето беше изчезнало. Даже не успях да благодаря. Много добре знаех от кого е пратката …

Юни 2008
Сипах си малко скоч в чашата. Изпих го на екс. Парливата течност се стичаше в тялото ми. Потръпнах … Ех, сега да имах и лед … щеше да е супер. Сипах си малко кола в отделна чашка. Отворих си и кашуто. Съсредоточих се над полета на птиците. Завиждах им благородно – летят си на високо, радват се на красивите гледки, за които ние хората само мечтаем. Свободни са – не знаят какво е значението на парите, нервите в службата и срещата с бюрокрацията.
Замислих се отново за отговора, който съм дал на това момче тогава. Да, наистина съм бил щастлив. Най-щастливия човек на земята – да, може би е било така. Обичах работата си. Шефът ми беше страхотен. Когато сгафиш – не повишаваше тон. Винаги ще ти обясни, къде си сбъркал и как да не се стига повторно до тази ситуация. Държеше се супер с целия колектив, водехме си го на кръчма, той си ни защитаваше пред големите шефове. Заплащането ми също беше много добро. Работех в млад колектив, разбирахме се чудесно, по цял ден усмивката не слизаше от лицето ми и ходех с желание на работа. Изкарвах повече пари от колкото харчех, имах страхотно гадже, което обожавах, тя мен също, каквото ми се приискаше – имах го.Взимах всичките си изпити с хубави оценки, колегите ми бяха супер … Когато кажех на глас всичко това и доста често ме питаха „Абе Светльо, какво взимаш? Искам от същото!“. Истината бе, че нито пиех, нито пушех, а за дрогата да не говорим. Просто човек трябва да се радва и на малките неща и да не приема всичко за даденост.
Сипах си поредната чаша, отпих звучно. Позамислих се отново. Ето нещо наистина малко ме радва в момента. Намирам се образно казано „На края на света“. Това си е едно обикновено село. Няма СПА-хотел, няма шумна дискотека с една камара нарисувани леки жени, които казват „НЕ“, само когато ги попиташ „Сигурна ли си, че не искаш да го направим?“.Няма да има снимки, които да качвам в нета и всички да викат „браво, супер“. Сигурен съм даже, че никой няма да разбере, къде съм ходил и какво съм правил. И именно това превръща този момент в специален. Исках да го споделя само с един единствен човек и тя да е до мен тук до мен и сега. Не исках коя да е, а точно определено момиче. Уви – това няма как да стане. Може би това последното ме правеше нещастен. Мина почти година от както не сме заедно. Казват че времето лекува … но дали аз не бях някакъв неизлечим случай?
Изпих остатъка в чашата. Напъхах се е в спалния си чувал и се наметнах с одеяло. Целта бе да се стопля, защото подухваше лекичко. Интересното беше, че нито един комар не ме притесни за цяла вечер. Сигурно и те бяха отишли да пият някъде по нещо. Или пък имах твърде малко кръв в алкохолообръщението?!Порадвах се още малко на вечерната гледка по Дунав. Беше невероятно! Светлините от селцата и градчетата наоколо, даваха допълнителна романтика на това място. Песента на щурците към на моменти надсвирваше дори великия DJ Tiesto, който звучеше от телефона ми. Не след дълго, умората каза своята дума. Прибрах се в палатката и заспах като пън.
На сутринта нещо шаваше покрай палатката ми. Не бях сигурен какво е. Пипнешком намерих ножа, който седи винаги до дясната ми ръка и лекичко се надигнах, за да се огледам. Бяха овце. Харесали са си скарата ми. Скарата ми обаче не ги харесваше – аз не обичам агнешко.
Станах, излязох на вън. Въздухът бе много свеж, в комбинация с приятната гледката и зеленината наоколо – безценно! Чувствах се отпочинал, по нищо не усещах че цяла вечер съм пил алкохол. Седях там изправен край палатката и не мислех за нищо. Чувствах се като Мечо Пух – Понякога седя и си мисля, я понякога само си седя. Просто гледах към реката. Мечтаех единствено за нещо наистина дребно и почти осъществимо. Ядеше ми се топъл хляб … от онзи селския, от едно време, с формата на тухла четворка. С него ако може и малко домашно сирене и шарена сол. Най-важното е че всичко това го исках тук и сега! Така щеше да ми е най-вкусно. Понеже нямаше как да се случи, а бях доста гладен, реших че ще се задоволя и с нещо друго. Събрах си багажа за отрицателно време, натоварих всичко в колата и се отправих към Никопол. Там в нещо като закусвалня край реката, хапнах шкембе-чорба. Нямах скрупули колко чесън ще сложа, направих си го както ми е кеф. Явно бях доста гладен, щом даже не го изчаках да поизстине. Протегнах се доволно и тръгнах към Плевен. Пуснах си музика, пеех си, гледах реката … чувствах се добре, спокоен, нищо не ми липсваше. Дали се чувствах щастлив? О да! За пореден път се убедих, че без ние да дадем нещо от себе си, няма как да сме щастливи. За своето щастие, всеки човек трябва да се пребори. Ако е достатъчно упорит – ще го получи!

ПС: Снимките са авторски, но не са от въпросната вечер. Мястото е същото ...

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ
Изображение
N15 SRi, GA16DE (1998)
VW Passat 1.9 TDI AFN (1999)
ex. P10 SLX, CD20 (1993)
Потребителски аватар
desoto77
Маниак
Мнения: 629
Регистриран: 24 ное 2009, 10:35
Автомобил/Car: Stanza T11
Град/City: Благоевград
Благодарил (а): 45 пъти
Изпратили благодарности: 14 пъти

Re: Какво нещо са спомените ... Сезон 3 - Епизод 3

Мнениеот desoto77 » 19 май 2015, 20:37

Браво, Светликс.

posted via Mobile
WP11 SR20DE
P10 SR20DE+ГИ Bardolini by megatiaga
Ex. P10 GA16DS+LPG
Потребителски аватар
bronko
INSANE
Мнения: 4178
Регистриран: 15 май 2010, 07:22
Автомобил/Car: Almera N15
Благодарил (а): 213 пъти
Изпратили благодарности: 109 пъти

Re: Какво нещо са спомените ... Сезон 3 - Епизод 4

Мнениеот bronko » 20 май 2015, 06:17

:bravo: :bravo: :bravo:
Потребителски аватар
Svetlix
INSANE
Мнения: 4737
Регистриран: 28 мар 2006, 18:38
Автомобил/Car: Almera N15
Благодарил (а): 7 пъти
Изпратили благодарности: 7 пъти
Контакти:

Re: Какво нещо са спомените ... Сезон 3 - Епизод 5

Мнениеот Svetlix » 15 юли 2015, 20:39

Във Вторник ще има нов епизод. През отпуската си нямам време да се занимавам, но от другата седмица ще съм на бач. Всичко е готово ... но редактираната версия е на служебния комп :D

Тематиката на епизода: Главният герой ще се разходи в чужбина.
Изображение
N15 SRi, GA16DE (1998)
VW Passat 1.9 TDI AFN (1999)
ex. P10 SLX, CD20 (1993)
Потребителски аватар
Svetlix
INSANE
Мнения: 4737
Регистриран: 28 мар 2006, 18:38
Автомобил/Car: Almera N15
Благодарил (а): 7 пъти
Изпратили благодарности: 7 пъти
Контакти:

Re: Какво нещо са спомените ... Сезон 3 - Епизод 5

Мнениеот Svetlix » 22 юли 2015, 19:41

Nissan club България представя ...

"Какво нещо са спомените"

Сезон 3, Епизод – 5: Балканска разходка

В главните роли:
Светльо в ролята на Svetlix
Ники - дружка на Светльо


Юни 2015 г.
Приятна прохладна вечер. Седя на си светофара и чакам да светне зеленото. Слушам как дизелчето потраква и му се любувах. В този момент до мен спря мраморно бял Accord. Страхотен автомобил! Красив, новичък и … дизел. Звукът му обаче нямаше нищо общо с този на моята лешникотрошачка. Загледах се и ми се стори, че познавам неговия шофьор. Натиснах клаксона и шофьорът му си спусна прозореца. Гледам – Ники.
Ники: Кажи?!
Аз: Кво прайш бе смотан?
Ники: Ааа Светликс! Хайде там на спирката след светофара, да те видя за 2 минути.
Светна зеленото и на първата спирка спряхме да се видим. Ники изглеждаше доста променен. Имаше по някой друг бял косъм, брадата му беше станала гъста, беше сменил прическа, начин на обличане … И най на края беше се спрял на японски автомобил.
Ники: Светликс, на кого е тоя пасат?
Аз: Това е моята семейна кола.
Ники: Буахахаха! Да бе да! Почти ти се вързах. На какви пари ще я пускаш?
Аз: Сериозно бе! Мери ми идва мъничка и реших, че ще си взема голяма кола.
Ники: Ама Светльо, това не е бензинка, даже не е Nissan, дори не е японска!? На всичкото отгоре е и комби!
Аз: Еее, нещата понякога се променят. Взех я от приятел, но Мери си я карам и няма да се продава. А ти най на края си си взел истинска кола.
Ники: Е нали ти ме убеди за този модел. Иначе бащата продаде неговото Ауди и сега кара моето. Железен автомобил! Но май съм наистина единствения доволен от него :-D
Беше много приятен разговор. Липсваше ми този човек. Помня веднъж как ….

Септември 2008

Хубава Септемврийска вечер.

https://www.youtube.com/watch?v=T2U07KFqmew

С приятели сме седнали на по бира край Кайлъшките язовири. Капанчето е пълно с хора, народът разпуска след топлия летен ден. Полъхва ни приятна хлад, а ледената пенлива бира се стича по хранопроводите ни. Чат-пат си боцвам блажено от пилешките дробчета и се радвам на красивата природа наоколо. Така можех да седя с часове наред. Почерпеният ми поглед играеше между мадамата на съседната маса и красивите язовири. Мислех си за комбинация с двете, но много добре знам, че алкохола не е най-добрия съветник, когато става на въпрос за коли и жени. В този момент както седях и си размишлявах и ми направи впечатление, че всички на моята маса зяпат мен и очевидно очакват някакъв отговор.
Аз: Какво?
Ники: Какво ти е мнението?
Аз: За кое?
Ники: Светльо, тук ли си? Май бирата ти дойде в повече.
Аз: Е само 3 бири съм изпил. Просто съм се замислил нещо.
В този момент усетих, че аз наистина не съм на тази маса. Замислих се, че въобще не знам за какво говорят на масата и че сигурно са ме попитали нещо, за което е трябвало да отговоря без да се замислям.
След като си допихме бирите и следваше най-неприятния момент – трябваше да си тръгваме. Понеже всеки искаше да пие, а никой не искаше да кара – едно от момичетата ни возеше с корсата си. Проблемът бе, че бяхме 5-ма. Още по-големият проблем, е че всички пиещи бяха 80+ килограма, а шофьорката ни бе най-дребна от всички, а след нея бях аз. Как се събрахме в тази кола – още ми е мистерия. Само знам, че след 3-та скорост не ставаше за каране. С този 3-цилиндров мотор на газ – след нашето качване нещо в нея умря. Докато се возихме така интимно 3-ма човека на задната седалка и Ники пак попита:
Ники: Светльо, ще дойдеш с мен нали?
Аз: Да бе, няма проблем.
Ники: Добре, значи утре ти взимам билет.
Аз: За къде бе?!
Ники: Е нали ще идваш с мен?
В този момент вече се панирах. Явно съм доста далеч от всичко случило се тази вечер.
Аз: Извинявай но … аз… такова … наистина не знам за какво става на въпрос.
Ники: Е нали цяла вечер това обсъждаме на масата!?
Подминах въпроса му с мълчание. Малко след това стигнахме до мястото, където аз трябва да сляза. Ники слезе с мен. Седнахме на пейката пред нас и си продължихме разговора.
Ники: Моля те, не ме оставяй баш сега. Трябва ми някой по-нахален и добре ориентиран като теб.
Аз: Ники, знаеш че приятел в нужда се познава, но аз наистина не знам за какво иде реч. Цяла вечер гледах „в празното“ и си мислех за моите си неща. Просто имам грижи на главата си и …
Ники: Ами трябва да отида да си взема новата кола.
Аз: Супер! Кога заминаваш?
Ники: Уикендът с теб заминаваме за Игуменица в Гърция, от където ще я вземем. Тя ще пристигне с ферибота от Италия.
Аз: А така ли? Но аз с теб ли идвам?
Ники: Да, за това те питах да ти взимам ли билет.
В този момент се шашнах малко. Не очаквах, дойде ми като гръм от ясно небе. Имах нужда от разходка, но по груби сметки това бе разходка на 800-900 км в посока. Нито знаех каква кола ще вземем, нито в какво състояние ще е, по границите как ли седят нещата? Още повече с участието на Ники – тук можеха да възникнат хиляди изненади.
Аз: Кога трябва да ти отговоря?
Ники: Тази вечер!
Аз: Не може ли поне да го видя къде е това на картата и тогава?
Ники: Кажи да ти взимам ли билет, пък гледай картата колкото си искаш!
Аз: Име ли план и каква е колата?
Ники: Колата е Audi A6 2.5 TDI, 2005-та година, автомат с куатро – същата като нашата старата, само че онази бе ръчка и от първите и беше 150 кс., а тази е автомат от последните и е 180 кс. Платена е, трябва да си я вземем от ферибота в Игуменица и с транзитните номера на Вальо да я докараме до тук.
Аз: Уф, защо във вашето семейство си избирате колите с най-скапаните двигатели? По пътя обаче никакво пиене, курви и други подобни!
Ники: Е добре де … добре. В Петък автобуса ни е в 18:00, а в 8:00 на другия ден трябва да сме там.
…………….

3 дни по-късно …
Чакам последните минути на работния си ден. Адски на бързо излязох от сивия стилен костюм с бялата риза и се напъхах в супер удобните широки дънки и блузонче с качулка. Изглеждах малко все едно отивам за риба, обаче не ми пукаше. Важното беше да ми е удобно. Метнах раницата на гърба си и се запътих към мястото, от където трябваше да тръгне автобуса. Там ме чакаше Ники. Очаквах да е усмихнат до ушите, но за моя изненада не бе така. Много се беше спекъл горкия. Гледаше като пребозало теле. Настанихме се в автобуса и потеглихме. В този момент се случи очакваното – Ники извади двулитрова бутилка с бира.
Ники: Искаш ли?
Аз: Само ако има солети за мезе.
Ники: С кашкавал?
Като каза „с кашкавал“ в първия момент чух „искаш кавал?“. Малко се учудих, но след като извади солетите с кашкавал и всичко си дойде на мястото. Не се дърпах много, сипах си и аз. Предложихме бира и на момичетата, които пътуваха на съседната седалка,но те ни изгледаха лошо и ни отказаха. Явно ни познаваха от преди това, защото употребиха думата „простаци“. Леле колко малък е света!
Оглеждайки се в автобуса и се зарадвах каква мила родна картинка сме. Всеки мрънкаше и се оплакваше от нещо. Разнищваните теми бяха предимно футбол, политика и бизнес. Странното е, че всички са такива тесни специалисти по тези теми, но видиш ли не работят по тях. Всеки има идеи за оправянето на страната ни, знае как трябва да се случи и може, но е зает с нещо друго по-важно, от което изкарва има- няма по 300 лв на месец. Озвучаването в автобуса също бе на ниво. Дали ниско или високо е нивото – друга тема на разговор. Някаква кака от тези чалгарките пееше някаква супер лигава балада как била прелъстена и изоставена. Мислех си „Божее колко мъка има в това подобие на музика“. Още по-интересна гледка бе огромната лепенка с надпис „Пушенето забранено“ и кълбетата дим, които се надигат над нея. Шофьорът пушеше като дизелов мотор с 4 пикаещи дюзи. Сигурно като сляза от автобуса ще смърдя на пор вдовец с 6-те малки порчета.
Малко преди да стигнем в София, Ники успя да завърже разговор с едната от мадамите на съседната седалка. Беше преминал на дълги светлини и със сигурност не виждаше това, което виждам аз. По начина му на комуникация разбирах, че той наистина я харесва. Твърде добре го познавах кога просто флиртува и кога наистина има интерес. Доста наблюдения имам върху всичките му действия и за мен беше като разтворена книга. Не знам той какво виждаше насреща, но за сметка на това аз виждах съвсем друго. Бях изпил по-малко от половин чаша бира и 1 пакетче солети. Ако той виждаше Ева Мендес насреща, аз виждах една жена, която може да се опише с една единствена дума. Думата е … речно животно от рода на влечугите, което се среща много често в река Нил, предимно в средното течение на реката. Иначе страхотно тяло вадеше, но във физиономията – все едно беше правена с правата лопата. Ако не друго поне самочувствие не и липсваше. Даже изобщо! Е явно беше за сметка на капацитета и. Като чу, че отиваме да си купим кола и каква е колата, поведението и се промени коренно. Вече не бяхме простаци, а търсена компания. Аз не умирах да си комуникирам с нея и просто си зяпах през джама. Нищо че вън е тъмно.
Пристигнахме в София към 9 вечерта. Там трябваше да сменим автобуса и да ползваме тоалетната на бързо. В новия автобус , тези двете момичета пак седнаха при нас. Ники беше купил още една двулитрова бира от автогарата и си пийваха с неговата нова приятелка. Аз пък реших, че ще се пробвам да гледам филма, който бяха пуснали в автобуса. Имах чувството, че това беше заговор срещу мен. Толкова лигав романтичен филм бяха пуснали, че ми идеше ритуално да си срежа вените по дължина и да легна във вана с гореща вода след това. Просто уникално тъп филм. По едно време съм заспал. Събудиха ме на гръцката граница, за да си дам личната карта. Забелязах, че Ники го нямаше. След проверката продължих със съня от там до където бях стигнал. Някъде край Солун спирахме за тоалетна. Шофьорът обяви спирането по микрофона, но никой не си мръдна от мястото. В момента, в който каза обаче, че е безплатна и всичко живо се засили да слиза. Просто българска работа. Аз слязох просто да се разтъпча. По едно време гледам на входната врата на бензиностанцията – наш Ники. По-втрещен обаче бях от факта, че с оная мадама се бяха награбили така, сякаш ще се вземат всеки момент. Като гледах как се целуват и имах само едно притеснение – тази с този огромен клюн (нос), да не вземе да му извади някое око. Поклатих глава и се качих в автобуса. След като се качихме в автобуса съм заспал почти мигновено. Ники ме събуди малко преди Игуменица. Виждаше ми се доста почерпен, но що-годе беше в час. По план автобуса трябваше да ни остави точно на новото пристанище и там да се срещнем с човека „Х“.
При пристигането на пристанището беше голяма лудница. Фериботът, който идваше от Италия беше като мравуняк, от който излизаха хиляди мравки. Ако имаше нещо, което беше в изобилие, това бяха разни араби и китайци. Имах чувството, че съм някъде в средата между близкия изток и Китай. Ники го бях подпрял на един стълб да си почива, а аз се оглеждах за нашата кола. Единственото което знаех е, че ще ни я докара българин, колата е черна перла, А6, 2005 г., от последните произведени от този модел. Не след дълго я фокусирах. Беше с едни затъмнени прозорци и не се виждаше човека вътре. След като колата спря и отидох при шофьора се оказа друго – прозорците наистина бяха затъмнени, обаче и шофьора бе доста тъмен индивид. Поздравих го аз съвсем любезно, той ме погледна на една страна и ми вика „Кво беее?“. Погледнах го пак и установих, че с тоя няма да се разберем лесно. Казах му да излезе, за да си поприказваме. От колата слезе един „хубав“ черен българин … ама толкова черен, та чак синееше. Предната му ограда (визирам зъбите) беше рехава, тук-там с някой златен зъб. Беше мой калибър и усещах, че ако не смени тона, ще позлатя не някой негов зъб, а зъболекаря му. Жената, която пътуваше с него приличаше на проститутка. Беше мургава, с посрано-руса коса, облечена шарено, в супер сигнални цветове, наредила 2 реда цици отпред. Всъщност …. само първия ред беше цици. Останалото било корем. Приближих се до мъжа, представих му се, казах му „какъв ми е проблема“ и той веднага се усмихна.
Непознат човек: Тъй кажи уа! Мноо се кефя да скиам некой булгарин тук. Ние булгарите сме редкост тука и трее се подкрепяме!
Аз: Ти от Враца ли си бе човек?
Непознат човек: Ааа как от Враца уа?! Нема да се обиждаме сега! От Монтанско съм!
Аз: Олееле извинявай! Каква грешка само!
В този момент дойде и Ники. Дръпнаха се двамата настрани и нещо си приказваха насаме. Стиснаха ръцете, Ники видимо беше ядосан, а онзи с рехавата ограда видимо щастлив. Чак сливиците му лилавееха от кеф. Видях някакви пари да се подмятат, но Ники нищо не сподели в последствие. А и май не беше моя работа.
Качихме се в колата. Вътре беше уникална мизерия. Миришеше на 4 бр. мъжки разгонени скункса, като 2 от тях бяха хомосексуална двойка, а другите 2 не бяха виждали женска с години и бяха на път да изпедерастеят. Въпреки, че прозорците през цялото време на разговорите ни бяха отворени, вонята имам чувството, че не намаляваше. За всеки случай погледнах по пода да няма нещо умряло или пък някой забравен неизпран чорап. Нищо не открих за съжаление. На таблото не преувеличавам, но със сигурност имаше 1 пръст прах. В пълен контраст с това обаче, вън беше като тъкмо излязла от магазина. Нямаше нито 1 петънце или драскотина. 17-цоловите ляти джанти отразяваха перфектно и спокойно можех да си сменя лещите на очите, стига да носех такива. Докато оглеждах колата, забелязах че Ники монтира транзитните номера и после бавно се подпря до колата. Отидох да го видя какво му е, въпреки че знаех. Почерпената му тиква в комбинация с приятното слънце, което пече … без коментар. Вкарах го вътре на задната седалка. Като легна там се закашля. Явно от миризмата. Щом имаше някакви сетива се успокоих. Определено ще живее. Погледнах с какво разполагаме документално. По мое виждане всичко беше наред и нямаше да има проблем да стигнем до България. Имахме и всичко необходимо за пред КАТ.
Седнах аз на шофьорското място, настроих си седалката. Модерна работа! Всичко се регулираше с ел. копченца. Бежовият надуваем кожен салон беше просто уникален. Само му трябваше сериозно чистене. С натискането на бутона за запалване и очаквах да чуя типичното за този мотор – тропане на повдигачите. Уви бях разочарован, след като не чух нищо. С малко зор си настроих навигацията, да ме заведе до Серес. Просто за сефте боравя с такава и се видях какъв съм индианец. Пуснах си музика, която да гали сетивата ми ...


https://www.youtube.com/watch?v=9o2cV-FpoHo

Преместих скоростния лост в режим “D”, пуснах спирачката и подадох леко газ. Немският кораб плавно потегли. Воланът имаше толкова мизерия по него, все едно всички които са карали тази кола, просто не са познавали сапуна. На километражът гордо изписваше някаква цифра около 190 000 км. За кола на почти 4 години ми се виждаше почти нормално. Карах съвсем леко и внимателно, защото гърците не са из най-толерантните шофьори, а тази кола струва колкото заплатите ми за няколко години напред. Горивото беше на свършване. Гадна жълта лампичка със зумер ми напомняше този неприятен факт. По едно време Ники се размърда и каза, че на излизане от града трябва да заредя. Естествено не уточни колко,къде и има ли пари. Типично по български си харесах една бензиностанция, на която горивото ми се видя почти на цените на нашето и спрях. Хванах пищова и го боднах в гърловината на резервоара. Предишната кола на Ники беше пак А6 и знаех, че това нещо има огромен хамбар, който се пълни бавно и с повечко цифри. Напълних го до горе и се запътих към касата. Понеже не знам нито дума на гръцки, реших че на английски ще ме разберат някак.
Аз: Hello. Can I pay with Visa?
Продавачката: Yes!
Обслужи ме момичето и точно преди да ми върне картата и звънна телефона. От там чух …
Продавачката: Мамо, звънни ми по-късно, че имам клиенти.
Аз: Брей от това българите няма измъкване!
Момичето в първия момент се смути, но после почна да се смее. Явно не очакваше.
Продавачката: Да, ние сме навсякъде! Довиждане!
Качих се обратно в колата и потеглих. Не знаех къде точно съм тръгнал, но предполагам някъде към България. Навигацията трябваше просто да ме заведе до границата. Нататък беше ясно! Ники спеше като заклан на задната седалка. Пътят от Игуменица към Солун бе доста натоварен. Гледам, че тук-там магистралата е готова, пътят е с малко повечко завои и тунели. Бензиностанции не видях никъде. Добре, че резервоара ни е голям и най-важното – пълен до горе. Само си задавах въпроса „колко ли гори това чудо?“ Все си мислех, че под 7/100 е някаква митология. Въпреки това се пътуваше много приятно. Озвучаването на тази кола радваше. Бях се запасил със завидно количество музика. Бях изнесъл всичко от жабката на моята кола и го бях донесъл тук.

След като преминах сигурно 3-4 планини, с невероятни откоси, завои от типа „Воланът свърши, но завоя не“, пътят лееекичко се поизправи. През цялото време Аудито изпълняваше всички мои команди безотказно. Потрябва ли ми повечко мощност само леко подавам газ и автоматичната скоростна кутия веднага връщаше предавка или две назад, мощният 2.5-литров агрегат изтракваше грозно и почваше да реди скорости, като стрелката на оборотомера я виждах да играе предимно в диапазона 1500-1800 об./мин. Много ме радваше факта, че когато изпреварвам мога да си сменям и сам скоростите от волана. Чувствах се все едно пилотирам самолет.

https://www.youtube.com/watch?v=ypDtUUtuNzQ

Не знам от горивото ли беше или самата кола си я бива, но на моменти ми се струваше, че тази кола върви много за конете си. Преди Солун онези двата педала там долу ги отсвирих, пуснах си автопилота и ми остана само да си придържам геврека. Автомобилът е доста обезшумен и за круизно возене е уникален. Явно прословутите 8 алуминиеви носача не са чак толкова лоша идея.
Малко след Солун спрях за почивка. Ники се беше освестил и оглеждаше новата си придобивка. Видимо обаче нямаше настроение и не му се приказваше. В такъв момент обаче си знаех, че не бива да го закачам, защото ще го отнеса аз. Голямо диване е, когато е ядосан е много отвратителен. Иначе е голяма душичка и винаги бих го изслушал и бих помогнал с каквото мога. Докато седях под едно дърво на сянка и си играех с едно листо, чух една съвсем спонтанна реплика:
Ники: О боже!
Без да се обръщам си помислих „Леле, Ники сигурно си разглежда снимките от телефона“. Просто ги видях, че с онази мадама си направиха 78934345 самоснимачки … Опитвах се да бъда сериозен, въпреки това не ми беше лесно. Просто като му виждах жалната физиономия си умирах от смях. Силно се надявах (на моменти бях сигурен), че няма да ми каже нищо на мен по въпроса или да попита примерно „Светльо, нали имаме пакт да се пазим взаимно от крокодили?!“. Обаче ако аз го попитам, сигурно ще ми отговори „То извън рамките на Плевенска област не се брои“.
Ники: Светликс, хайде да тръгваме, че стана 100 часа и вече съм в собствен сос.
Аз: Малко ти е раничко да караш.
Ники: Нищо ми няма!
Аз: Преди Кулата ще се сменим, нека да не рискуваме.
Ники малко направи физиономия, но мисля, че осъзнаваше колко съм прав. Погледнахме маслото и антифриза на колата. Всичко беше в нормите. Направи ми впечатление, че моторът на тази кола беше уникално мизерен. Изглеждаше така сякаш някой нарочно го е полял с отработено масло и после го е посипал старателно с пепел от печката и глина. От видяното с Ники заключихме, че щом има масло разлято около капака на мотора, следователно някога и то не много отдавна, евентуално е сменяно маслото.Може да е много мизерен както купето вътре, но поне не миришеше толкова лошо.
Качихме се обратно във возилото. Бяхме забравили каква смрад е вътре. Просто миризмата беше ужасна. За 4 часа път не съм си и помислял за храна. Това е странно за мен, като се има в предвид, че се храня по 5-6 пъти на ден. С такава смрад сетивата не свикват лесно. Този път Ники се качи на предната седалка. Много се радваше на придобивката си, но ме притесняваше загрижената му физиономия. Нещо не беше наред и му помрачи радостта. Реших, че ще го разсея за около минута. Огледах се, дадох мигач и излизайки от паркинга смачках газта до ламарината. Аудито се замисли за секунда и се изстреля изтраквайки грозно. Автоматът сменяше ритмично предавките без никакво замисляне или притрисане, а дълбокия рекаро-салон ни прегърна така, както Памела Андерсън когато вади удавник в сериала „Спасители на плажа“. За норматив километражът посочи 130 км/ч и вече знаех, че съм за акт. Дръпнах си крака от газта и настана тишина. Чуваше се само леко свистене на въздуха. Включих отново автопилота и си смених диска с музиката. Чувствах се като келеш на 16 години откраднал колата на баща си и пробващ колко върви. Да, като тийнейджър съм го правил и познавам тази тръпка! С тази разлика, че тук съм с всичкия си акъл (или поне с по-голямата част надявам се) и знаех перфектно рисковете на положението „ако ме хванат“. А и тази кола има доста повече възможности от колите, с които съм го правил като ученик.
След около час вече бяхме преди границата на България. Мислите си, че само в България върху кръпките има кръпки? Тук грешите! Тайно се изкефих като видях тази гледка. Е това, че останалите пътища в Гърция са на светлинни години от нашите е друг въпрос, който не засягам. Спряхме на бързичко да пусна една вода и да се разменим зад волана. За мое огромно щастие Ники имаше мокри кърпички. Иначе щях да се напикая. Питате за какво са ми? Повярвайте ми, никога нямаше да си го пипна, при положение, че съм докосвал нещо по интериора на тази кола. За да не отиде зян кърпичката, позабърсах и малко от таблото. Като светна мястото, където бях минал с кърпата – тя стана като нова бе! Даже надпис „quattro“ се оказа, че има на таблото! Втората кърпичка, която ползвах след поливането я изхвърлих в кошчето. Е поне пред мен таблото вече не беше мизерно. Поне не след първите 5 минути. След като затворих вратата и климатроника позавъртя въздуха и резултата не се забелязваше чак толкова.
След 6 часа зад волана чувствах умора. Имах просто нужда да поспя. Емоциите ми дойдоха в повече днес. Въпреки, че карането на колата и пътищата бяха голям кеф, мисълта че трябва да я пазя като очите си, завоите и несигурността, че съм на чуждо място ме поизмориха. На границата ни чакаше „приятна“ опашка. Спряхме и слязохме от колата. Ники изглеждаше във форма – отпочинал, беше махнал сдуханата си физиономия и вече беше „той“. Точно след 30 минути чакане дойде и нашия ред. Всичко мина както трябва и потеглихме напред към красивата и мила България … и точно след няма и час се убедихме, че сме в правилната държава. Както си минаваме през едно от селата и спряхме на пешеходна пътека, за да може една баба да премине. Веднага след нас се чу клаксон и култовата реплика „Ей пе****ст! Какво като си с Ауди? За кво си спрял по средата на пътя? Мръдни да ти е*а майката“. Ники се усмихна и нищо не каза. Аз се обърнах да го видя тоз хубавец кой е? Някаква S-Classe беше. Да, правилото в България е, че право винаги има този с по-скъпата кола. Да вероятно беше прав …
Стигнахме до Кресненското ханче и спряхме да вечеряме. Така или иначе колата ни смърдеше на скункс в атака, нямахме никакви притеснения относно това, което ще ядем. Поръчахме си шкембе-чорба и сложихме толкова чесън, колкото ни е на сърцето. Въпреки, че не ми се ядеше докато бях в колата, със слизането чистия въздух си каза своето. Ядох като за последно! Естествено и за пореден път се убедих, че това яденето тотално ебава мамата на глада. На Ники естествено не му позволих да пие бира. Даже едничка, дори и да е малка. Посдърпахме се даже за това нещо. За сметка на това аз пих 2 и си взех едно кенче за из път… Нямах никакво намерение да се качвам повече зад волана.
Смрачаваше се, а на нас ни оставаха има няма 400 км до вкъщи. В началото на пътуването се борихме с жегата и слънцето, а сега ни предстоеше борба с тъмнината. За наша огромна радост се оказа, че фаровете на колата са меко казано перфектни. Фабричният ксенон е наистина хубава екстра. Особено на дълги имах чувството, че пърлим храстите около пътя. Когато срещнехме някой „забравил“ да мине на къси, лесно го подсещахме с нашите дълги светлини. Някои сигурно са хванали тен от фаровете ни.
Докато минавахме през Кресненското дефиле карахме на отворени прозорци, току-виж цялата смрад от колата ни хване гората. Уви – не! Имах чувството, че даже по-зле взе да става. С тая смрад най-много да предизвикаме някоя еко-катастрофа в дефилето. Малко след като си изпих бирата и стигнахме до Симитли и не помня нищо. Събудих се от вълните на пътя София – Перник, нейде преди Владая. Поприказвахме с Ники, пях му песента „Тих бял Дунав се вълнува…“ и пак съм заспал. Събуди ме зумера за горивото точно на входа на Плевен. Часът беше около 12. Тъкмо ще се приберем и пак ще трябва да се спи.
Ники ме остави на булеварда пред нас. Всичко в главата ми беше мътно, чувствах умора. В първия момент се чудих къде съм. Обаче след като ме срещна почти пред входа на блока ми една мургава „девойка“ и ме попита „Ще работим ли?“, вече ми беше ясно, че съм си у дома! България! И по-точно там където и кризата твърди, че е голяма криза – в град Плевен.
С прибирането вкъщи се бях поразсънил. След като любезно отказах офертата на мургавата девойка с любезните думи „яяяяяяяя да се разкаааараш“, вече не ми се спеше. Не знам от външния вид на тази ли се изплаших или просто си разбих съня. Принципно не гледам телевизия, но реших че може да погледам. Набарах повторение на някакъв мач на любимия ми отбор във Висшата лига – Челси. Както съм го гледал и съм си похапвал пуканки и съм заспал. Събудих се към 10 сутринта. Реших да звънна на Ники да го чуя.
Ники: Ооо Светликс! Не съм те виждал и чувал цяла нощ братле!
Аз: Кво става? Баща ти хареса ли колата?
Ники: Да бе, само каза, че не е трябвало да возим умрели животни с нея. Аз вчера я вкарах в гаража и цяла нощ е седяла с отворени прозорци. Бащата сутринта като влязъл в гаража, щял да повърне. Мислел си, че под капака си возим нещо умряло или сме минали през прясно лайно. Като се качил вътре да я види как е – станало по-зле. Сега ще видим да я караме някъде на автомивка
Аз: То че има нещо умряло под капака – има. Хахаха
Ники: Е стига де … знаеш как седят нещата с тез мотори. Не са чак такава трагедия. Това, че съм единствения доволен от този мотор, не го прави лош.
Аз: Знам, като тамагочита са. Ти се грижиш за него, а той умира :smiah:
Ники: Хахаха! Нееее ……

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ!
Изображение
N15 SRi, GA16DE (1998)
VW Passat 1.9 TDI AFN (1999)
ex. P10 SLX, CD20 (1993)
Потребителски аватар
skydiver
Парашутист
Парашутист
Мнения: 6325
Регистриран: 17 юни 2009, 00:10
Автомобил/Car: Primera P10
Благодарил (а): 487 пъти
Изпратили благодарности: 367 пъти

Re: Какво нещо са спомените ... Сезон 3 - Епизод 5

Мнениеот skydiver » 25 юли 2015, 08:56

:lol:
Потребителски аватар
adjiq
Маниак
Мнения: 274
Регистриран: 31 яну 2011, 17:57
Автомобил/Car: Primera P12
Град/City: София
Благодарил (а): 5 пъти
Изпратили благодарности: 6 пъти
Контакти:

Re: Какво нещо са спомените ... Сезон 3 - Епизод 5

Мнениеот adjiq » 12 авг 2015, 12:26

Бях пропуснал последния сезон и сега си наваксах наведнъж. Едно голямо благодаря.
Ex.(100NX -1.6 GA16DS 92')
Ex.(100NX - 1.6 GA16DE 93')
100NX - 2.0 SR20DE 91'
Mitsubishi Eclipse - 2.4 4G64 00'
HONDA CRX - 1.6i-vt B16A1 91'
Потребителски аватар
Svetlix
INSANE
Мнения: 4737
Регистриран: 28 мар 2006, 18:38
Автомобил/Car: Almera N15
Благодарил (а): 7 пъти
Изпратили благодарности: 7 пъти
Контакти:

Какво нещо са спомените ... Сезон 3 - Епизод 5

Мнениеот Svetlix » 29 авг 2015, 15:19

Поради зачестилите "сигнали" за рейсъри по автофорумите, ще добавя текста "Всяка прилика с лица и събития е напълно случайна и неволна. Възможно е някоя от историите да е измислица".
Изображение
N15 SRi, GA16DE (1998)
VW Passat 1.9 TDI AFN (1999)
ex. P10 SLX, CD20 (1993)
Потребителски аватар
Svetlix
INSANE
Мнения: 4737
Регистриран: 28 мар 2006, 18:38
Автомобил/Car: Almera N15
Благодарил (а): 7 пъти
Изпратили благодарности: 7 пъти
Контакти:

Какво нещо са спомените ... Сезон 3 - Нов епизод Епизод 6

Мнениеот Svetlix » 13 окт 2017, 10:14

"Какво нещо са спомените"

Сезон 3, Епизод – 6: Когато ръждата е по-лека от карбона

В главните роли:
Светльо в ролята на Svetlix
Александра в ролята Алекс
Ники - най-добрият приятел на Светльо
Приятелите на Ники и Светльо от доброто старо време ...

Всяка прилика с лица, места и събития е напълно случайна и неволна! Възможно е някои случки да са творческа измислица!

Пролетта на 2009 г. …

Събота вечер … отново 
С приятели решихме, че ще ходим на гонки. Тази вечер бяхме 6-на човека, с 4 автомобила – VW Golf III GTI 2.0 (115 hp), Audi 80 1.8 (90 hp), BMW E30 316i и естествено Мери - Nissan Almera 1.6 (99 hp). Колите ни не са бегачки, но пък не бяха супер зле. Идеята ни бе да отидем просто да позяпаме. Имахме информация за часа и мястото на гонките тази вечер. Мястото бе на бензиностанцията ЛукОйл на изхода за София.
След 20:30 бяхме на точното място. Имах чувството, че целия град се беше изсипал там. Имаше страшно много народ, имаше доста автомобили. Ако автомобилите са били около 50, то хората покрай тях бяха поне 200. Между тях определено изпъкваха бегачките. Имаше Nissan 100 NX 2.0, Mazda 323 1.8 (сигурно мой набор), която вървеше на бургия, баварци (предимно Е36) във всякакви разновидности и мнооого, много Passat-ти, Golf III-ки и Астри.
По едно време много ми се прииска и аз да се пусна. Едно от момчетата с нас ми каза:
Ники: Светльо, ти си луд! Ще вземеш да се паднеш с някой баварец, да те сцепи и да станеш за смях.
Светльо: Виждаш, че е малко на принципа „с който се паднеш“. За мен е по-важно участието.
Наредих се аз и до мен спря един Passat 1.8 B3 от последните. Стартът му го взех от раз. Стори ми се доста тромав. Даже не се налагаше да изкарвам скоростите до край, защото бързо изоставаше назад. Не знам шофьора ли бе калпав или колата си нямаше сили. Отвях го 2 пъти и се наредих 3-ти път. Тогава до мен спря един сив Ford Escort, който го караше момиче. Като гледах колата – беше произведена някъде между 1983-1986 г. Беше поизядена от ръждата, като цяло доста изморен автомобил. Двигателят работеше доста неравномерно. Тракаше си като дизел. Много се надявах да не изгасне на старата и да ни развали гонката. Моят дядо имаше същия Escort с двигател 1.1. Много не вървеше, малко гореше, но все беше счупен. С 3 думи: Най-голямото дърво в гората. Момичето беше симпатяга. Дребничка, слабичка с черна коса и голяма усмивка. А щом една жена се усмихна, то никога не е без причина. Стори ми се адски позната. Бях я виждал някъде. Но нали сме сравнително малък град – всички се познаваме.

https://www.youtube.com/watch?v=N9hazmsUxrM

Дадоха ни старт и смачках газта до ламарината. Потеглих перфектно. Бях в обороти и почти нямаше превъртане на гуми. Дългата ми първа скорост ми помогна да и поведа с 1 муцуна напред. Нейните скорости бяха бая по-къси от моите. Интересното обаче е, че не ми отстъпваше с нито метър. Както и водех с „една муцуна“ разстояние, към края на отсечката виждах как преднината ми се топи. Километражът ми показваше около 140 км/ч. Третата ми скорост бе към края и всеки момент щях да чуя прекъсвача си на 7200 об/мин, а тя вече „отдавна“ бе вкарала 4-та. Случи се и неочакваното за мен – изпревари ме! Не можех да повярвам! Направихме обратен завой на първото удобно местенце и се запътихме обратно към старта. Гледах колата пред себе си и не вярвах на случващото се. На задния и капак на Escort-a имаше емблема 1.6 XR3. Каквото и да значи това, не очаквах. Замислих се – гумите ми са чисто нови, превъртях съвсем лекичко при тръгване. Съединителят ми е чук, Мери върви перфектно, горивото ми е хубаво …. Защо се случи така?!
Наредихме се втори път заедно. Погледнах дали ръчната ми е спусната до долу, спрях музиката, вентилатора, затворих плътно прозорците и се съсредоточих над момчето, което трябва да ни даде старт. И този път тръгнахме заедно и по абсолютно идентичен начин, както предходния. Следях само и единствено танца на оборотомера. Скоростите влизаха безпроблемно и в точния момент. Мери дърпаше, както си пише по дебелите книги. Пак някъде към края на отсечката, преднината ми почна да се топи по същия начин. Просто нейната гробница вървеше повече! Странно но факт!
Върнах се при моите дружки, които бяха не по-малко изненадани.
Жоро: Светльо, кво гледаш като препикано мушкато? Тая патка май те приземи бързо.
Аз: Не знам какво има под капака, но върви.
Жоро: Човек, зад нея смърдеше на суров бензин. Имам чувството, че тя бензина не го гори, а го произвежда. Това е пипано нещо!
Следващите 2-3 гонки също бяха интересни. Имаше доста дизелови печки, които вървяха добре. А 100 NX-a мачкаше всичко, до което се нареди. Погледахме още малко и дойде полицията. Както по традиция, успяхме да се измъкнем на време. Пихме кафе по центъра, повозихме се още малко безцелно из града и кои от където е.

2 седмици по-късно …

Пак сме на същото място. Нещо обаче нямаше желаещи да карат. Усещаше се, че е скучно. Този път бяхме само с Ники двамата и бяхме само с Мери. Нещо и на мен не ми се караше. Бях в някаква депресия и нямах желание за абсолютно нищо. Евентуалната конкуренция бяха или прекалено бързи за мен, или прекалено бавни. В този момент се появи момичето, което караше Escort-а, 2 седмици преди това. Дойде с едно момче, което караше стара Toyota Supra от първите. Тази кола приличаше буквално на ритан чайник. Не видях детайл, на който да няма нищо фрапантно. Този остави момичето и изчезна някъде. Тя поседя, погледа малко и след 10-на минути дойде към нас. Със сигурност не ме позна и попита любезно:
Алекс: Извинете, някой от Вас ще тръгва ли скоро към града?
Аз: Мислим да тръгваме до 5 мин.
Ники: Така ли?
Аз: Да, тръгваме след малко.
Алекс: Ще ме метнете ли поне до колелото (първото кръгово в Плевен, след влизане от към София)?
Аз: Няма проблем, ние сме към центъра. Ще те оставим където искаш, тъкмо ще се повозиш в истински автомобил.
Алекс: Хахаха. Това ще е интересно!
Качихме я при нас в Мери и се отправихме към центъра. Момичето бе доста комуникативно. Запознахме се, закачих я за Ford-a. Похвалихме го, че понавървява и че ще искам реванш. Стигнахме до мястото, където трябваше да я оставим. Полафихме си още 10-на минути и … понеже стана весело решихме, че по-добре да идем някъде на кафе заедно. Седнахме по бира в едно от кафетата на центъра. Ники постоянно пускаше разни Фордовски мъдрости от типа „Не ходете по-далеч от разстоянието, което можете да бутате Вашия Ford” или „Знаете ли какво пише на последните страници на упътването за ползване при Фордовете? Разписанието на градския транспорт“. На Алекс обаче грам не и пукаше. Не беше някаква сектантка на тази тема.
По едно време сервитьорките в кафето учтиво ни припомниха, че работят до полунощ. Това бе причината и да се преместим в клубчето на 100 метра от нас. Аз вече бях претръпнал от мисълта, че ще оставя колата на центъра и ще си ходя пеш. Ники обаче не бе щастлив от този факт. Това означаше цели 15 мин ходене пеш или цифром около 1.3 км. По едно време той реши, че му се спи и си тръгна. Ние с Алекс обаче останахме. Тази вечер музиката бе страхотна и направо се изкефихме.


https://www.youtube.com/watch?v=xfiG9tVaKoM

Бирата бе малка но е …. бира. Към 5 сутринта обаче алкохола ни дойде в повече. Изнесохме се към легендарния ресторант „Шапката“. Това е изтрезвителното на Плевен. Като стигнахме там, имах чувството че по-голямата част от клубчето и околните дискотеки се бе пренесла там. Викнахме си по една шкембе-чорба и продължихме да бистрим автомобилната тематика. Аз и разказах за „Клуб Nissan България“, за срещите ни при Дедо Поп, за митичния гараж на кмета и много други неща. На нея и беше адски забавно и каза, че сме най-странния клуб на света, за сметка на това имаме готини традиции. Тя пък ми разказваше за баща си. Бил голям маниак на тема Ford, но след като заминал за чужбина, никой не карал Escort-а и само седял в гаража. Разказва ми и за някакви антични технологии при карбураторите, от които аз нищичко не разбрах. Все пак слушах и се усмихвах, за да не изглеждам тъп. През цялото време докато похапвахме тя се мъчеше, да се свърже с момчето, което я докара на гонките. Това се оказа, че е нейния брат. Той обаче упорито не си вдигаше телефона. Към 6:10 вече много ми натежаха клепачите и исках вече да си ходя. Беше ми неудобно обаче да оставя момичето само. Беше и доста почерпена … За това от ресторанта, направо се запътихме към вкъщи. Нямам абсолютно никакъв спомен как се е случило това. Знаех само, че плочките по тротоара са релефни, което бе проблем а бордюра ни е смъртен враг. А уж щяхме само да пием кафе.
Събудих се в 13:30. Не ме болеше глава, всичко ми беше наред … ама почти. В мен възникнаха въпросите, които възникват обикновено след убийство. Въпросът бе: а сега какво да правя с тялото, което лежи до мен? Мдам, определено нямам никакъв спомен какво точно се е случило след като се прибрахме от „Шапката“. След като се размърдах и тя се събуди. От начало никаква реакция. След като отвори очи и ме видя, вече нещата бяха различни.
Алекс: Мале, ужас! У вас ли сме?
Аз: Да, със сигурност!
Алекс: Само ми кажи, че не сме …
Аз: Абе като гледам, май сме …
Алекс: Ужас! Не помня кога сме стигнали до там. Ами гаджето ти?
Аз: Ами аз нямам гадже. Все пак ако може и двамата да забравим случилото се …
Алекс: Абе ти?! Сега си събирам дрехите и си тръгвам. Само ме ориентирай къде се намираме в града, за да си викна такси.
Помислих си „Ех че добре мина“, но още не бях осъзнал, колко много греша. Дойде таксито и тя се качи. Проследих с поглед колата … чувствах се леко гузен. Не знаех обаче от какво. Нямам спомен какво се беше случило. Реших че ще поспя още малко и ще отида да си прибера колата. Тъкмо се унесох и получих SMS. Отворих едното около и прочетох „19:30 на Дома на книгата. Алекс“. После отново съм заспал.
Събуждам се отново – 16:00 часа. Минах на бързо през банята, хапнах и седнах удобно пред компа. Счупих се от мързел и си починах повече от ползотворно. Просто няма такъв релакс. Чувствах се спокоен. По едно време Ники се обади, да пием по бира. Поканих и него на срещата ни с Алекс. Той дори не подозираше какво се бе случило, след като си е заминал.
Ето че сме в точното време и на точното място. Алекс дойде точно на време. Странно за момиче, но беше факт. Седнахме да пием кафе. Мацката бе много приказлива и направо ни събра очите в точка със знания за автомобилите. Беше пълна с лафове и много се забавляваше с глупавите истории, които и разказвахме с Ники (Някои от тях, можете да прочетете в предходните сезони на „Какво нещо са спомените …“). Това, което най-много ме радваше е, че се държеше все едно нищо не се е случило вечерта. А аз все още се чувствах леко гузен. След кафето, тя ни предложи, да отидем да се повозим. Качихме се на Ford-a. За разлика от външния му вид, вътре колата бе като нова. Все едно сега излиза от магазина – чиста, приятна, мирише на хубаво. Понеже съм супер недоверчив, отворих пепелника и изненада – беше чисто нов.
Аз: На тази кола това дали са и истинските километри?
Алекс: Истинските са, обаче километража е 5-цифрен и не е ясно, колко пъти е превъртян. Те на Ford така ги правят, защото колите им рядко издържат 100 000 км :smiah:
Стори ми се логично. Потеглихме в посока Ловеч. Въпреки, че бяхме 3-ма в колата, тя си теглеше доста добре. Беше доста шумничко и имах чувството, че някой клапан ще изкочи през жабката и ще ме фрасне по тъпата физиономия. Но тези двигатели били така. Въпреки всичко това, колата имаше уникално озвучаване. Музиката не бе силно, но със сигурност бе приятна и отпускаща!

https://www.youtube.com/watch?v=lnRmwhaoDU8

Правеше ми впечатление, че тази кола вози бая твърдо. Естествено не грешах. Фордът дори не се накланяше по по-острите завои и влизаше в тях, като на релси. Мацката просто караше страхотно. По принцип Ники ми беше най-добрия приятел ... но по време на това пътуване най-добрите ми приятели бяха дръжката на вратата и коланът. А колкото до Ники, той беше загубил говор и картина на задната седалка. Притеснявах се, че ако му се повръща, няма плик под ръка. А килимът си личеше, че е пран скоро.
Аз: Колко конски сили му дават на това по книга?
Алекс: Мисля, че 105 бяха някога.
Аз: А нещо по мотора пипано ли е?
Този въпрос го зададох 2 пъти. Отговор не получих. Вторият път само ми се усмихна. След това ни оставиха с Ники на центъра, за да си прибера колата и се разделихме. Преди да се разделим, тя ни обеща че пак ще идем да се повозим някъде. Докато пътувахме към вкъщи, Ники най на края проговори.
Ники: Още не го вярвам, човек! Жена-шофьор и негър скиор …. Има?!
Аз: Ами вчера и днес нали видя? Какво да ти кажа повече?
Ники: Тая е луда, човек! Чудно ми беше кой завой ще изправим и почнем да жънем там из житата.
Аз: Не се сетихме да я питаме само, дали има шофьорска книжка.
Ники: Ааа не! Стига! Само това не! Повече няма да се кача при нея!
Аз: Защо? Страх ли те беше?
Ники: Да бе, тва е най-странното … не ме беше страх, даже напротив! Много ми беше гот. Никой не ме е возил така. Но не знам. Нещо не и вярвам. Как да вярвам в нещо, което 6 дена кърви и не мре!?
……………..


Следва продължение ...
Изображение
N15 SRi, GA16DE (1998)
VW Passat 1.9 TDI AFN (1999)
ex. P10 SLX, CD20 (1993)
Потребителски аватар
pablo
INSANE
Мнения: 2015
Регистриран: 17 дек 2007, 14:48
Автомобил/Car: Micra K11
Благодарил (а): 568 пъти
Изпратили благодарности: 227 пъти

Какво нещо са спомените ... Сезон 3 - Нов епизод

Мнениеот pablo » 13 окт 2017, 12:09

Всички фордове от онези години тропкат като дизели.
Но очевидно XR3-то ти е показало тъмната си страна :-P
`00 Nissan Micra K11 CG13DE - градския микроб - SOLD
`1x Nissan Qashqai J1x - Червения Туч :mrgreen:
`0х Black cauldron Westfalia equipped
Потребителски аватар
skydiver
Парашутист
Парашутист
Мнения: 6325
Регистриран: 17 юни 2009, 00:10
Автомобил/Car: Primera P10
Благодарил (а): 487 пъти
Изпратили благодарности: 367 пъти

Какво нещо са спомените ... Сезон 3 - Нов епизод

Мнениеот skydiver » 13 окт 2017, 20:21

Благодаря, че отново взе писалката!

Върни се в “Лакърдии”

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: Няма регистрирани потребители и 1 гост